Добре дошъл, гост
вход регистрация

ТРОПИ И ХУДОЖЕСТВЕНИ ПОХВАТИ


Тропите са единици (думи, 

словосъчетания, изречения), които представляват израз, реализиращ преносен смисъл - например олицетворение, метафора, метонимия, ирония, алегория, хипербола и др.

 

Стилистични (или още реторични) фигури — художествените изразни средства, които се основават на определен тип формални или смислови отношения между изрази (напр. антитеза, контраст, инверсия и др.), на много единични или многократна проява на някакъв специфичен структурен, смислов или интонационен модел (напр. градация, синтактичен и образен паралелизъм, реторичен въпрос и др.)

 

1 Тропи

2 Фигури

2.1 Типове фигури

2.2 Фигури на речта

2.3 Фигури на мисълта

Тропи

Епитет — определение, което изпълнява художествена функция, напр. величествена планина, уханна роза, печални очи и т.н.

 

Сравнение — съпоставяне на два обекта например с помощта на като (като че, като на, както, сякаш, подобно на и др.), Например

 

застана пред мене права, зла като усойница (Елин Пелин),

полите ѝ широки, като на кукла (Йордан Йовков),

бих ревнал от болка / като ранена в сърцето пантера (Никола Вапцаров).

Метафора — названието на един обект (предмет, признак, действие) се пренася върху друг обект (предмет, признак, действие) въз основа на някакво сходство (по цвят, форма, размер, функция и др.) между двата обекта (от гр. метафора-пренасяне, преносен израз).

Например:

 сходство между два предмета: Не жена, а звезда стоеше в тъмната му кръчма (Елин Пелин),

сходство между два признака: Сребърни облачета … се рееха тихо по синьото небе (Ив. Вазов);

сходство между действия: Лазаринка спусна кърпа ниско над очи и лицето ѝ пламна от срам (Елин Пелин).

Метафоричният образ се изгражда чрез съпоставяне, чрез сравняване на два предмета, два признака, две действия, затова метафората е скрито сравнение — думите за сравнение (като, сякаш) се изпускат, но се подразбират

 

Олицетворение — при този вид метафора признаци на човека (на живо същество) се пренасят върху неодушевени предмети или отвлечени понятия (истина, лъжа, добро, зло и др.). Така те сякаш оживяват — превръщат се в одушевени същества. Според това кои признаци на човека (качества, действия), как и на кои предмети се приписват, олицетворенията се разграничават в групи:

 

На предмет се приписва отделен човешки признак:

През прозореца гледат меките. (Д. Габе)

 

Предметът се уподобява на човек:

О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш (Хр. Ботев) Отвлечено понятие се уподобява на човек:

 

частично: По този въпрос истината ще проговори рано или късно.

напълно (използва се главна буква): Веднъж Лъжата казала на Истината:

Алегория — при този вид метафора отвлечено понятие за нравствено качество на човека се изразява чрез предмет, явление, животно. Например в пословици, поговорки, басни чрез образи на животни се представят положителни или отрицателни качества на човека — лъв — смелост, заек — страх, лисица хитрост, вълк — алчност, змия — коварство, магаре — упорство, мечка — груба сила, мравка — трудолюбие, щурец — безгрижие и др.

 

Метонимията — свързва два обекта на базата на някаква зависимост между тях. Метонимиите биват например по:

 

общност на мястото — Върхът отговори с други вик: Вазов) — вместо „опълченците, които са на върха“;

общност на действието — Трионът, теслата, длетото, брадвата не си почиваха по цели дни (Елин Пелин) — вместо „майсторите с трион, тесла, длето, брадва“;

принадлежност на обекта — Повзри се в живота, и ето ти Ботев, и ето ти цяла поема (Никола Вапцаров) — вместо „идеите, творчеството на Ботев“;

съотношение между материал и продукт — желязото срещат с железни си гърди (Иван Вазов) — вместо „железните оръжия“;

съотношение съд и съдържание — тя ставаше скъперница и броеше чашките на стареца (Елин Пелин) — вместо „количеството вино в чашките“ и др.

Синекдохата е с характеристики, много близки до метонимията. При нея видовото название представя родовото

Например: хляб вместо храна;

член на класа представя целия клас — Полякът люби и пролива кръвта си за всичко, що е полско…

Българинът, напротив, каквато омраза храни против турчина, такава… и към чорбаджият и духовенството (Христо Ботев);

 

частта представя цялото — при теб дойдох, о, бащино огнище (Иван Вазов) — вместо „бащин дом“,

Оксиморонът е вид стилистично средство — троп, съчетание на привидно несъчетаеми, противоположни понятия (антитези), което създава контрастна изразителност на тяхната образност. Например „сладка мъка“ или „Живият труп“ (Л. Н. Толстой). Разглежда се като разновидност на метафората.

 

Хиперболата се гради върху силно преувеличение на количество и качество, срв.: Далече, / цял век далече са от мен / миражите на вчерашния ден (Пейо Яворов).

 

Литотата е противоположна на хиперболата — чрез нея се осъществява омаловажаващо, сдържано утвърждаване на някакво положително качество или определени признаци се представят като едва забележими и дори липсващи, напр. имам си мъжленце — нося си го в кошничка (народна песен); ти не си лишен от дарбица книжовна (Стоян Михайловски).

 

Фигури 

Типове фигури 

Основно разграничение: фигури на речта и фигури на мисълта. Към първия тип най-общо се отнасят лексикалните средства, фигури които са една дума, това са по-опростеният тип фигури като сравнение и прочее. Фигурите на мисълта имат по-сложен характер и могат да се отнасят до концепциите. Например метафората може да е фигура на речта, но и фигура на мисълта в зависимост от конкретната употреба.

 

Фигури на речта 

Антитеза — съпоставят се противоположни понятия или съждения с цел чрез изтъкнатия между тях контраст да се постигне изразителност на речта. Антитезата според смисловото си съдържание може да има различни варианти:

 

Един предмет на речта с два противоположни признака. Той е ту весел, ту тъжен. Тя понякога плаче, понякога се смее. Тук се разкрива сложната и противоречива същност на предмета на речта

Два отделни предмета на речта с противоположни признаци Иван е учен, честен, смел. докато Стоян е глупав, подъл, страхлив

Два противопоставени предмета на речта със свои характеристики

Контрастът е много близък до антитезата, но е противопоставяне на разгърнати цялости — картини, образи, описания на душевни състояния и др. Може антитезата да е в основата на контраста както в цитирания пример от „Черна песен“ на Димчо Дебелянов.

 

Оксиморон — чрез тази фигура предметът на речта се характеризира с противоречащ на неговата същност признак. По този начин едното понятие изключва другото. Така получената смислова цялост допринася за изразителността на речта: жив труп, умен глупак, говорещо мълчание, голям малък човек, плаче смеейки се

 

Градация — при тази фигура началното значение се степенува възходящо.

 

Градирането на значението се постига чрез възходящи по значение митонимни изрази, чрез уточняване на признака с допълнителни думи. Във всеки следващ израз значението се разраства, емоционалният тон на изказ също се градира.

 

Инверсия — буквално значи обръщане на словореда. Тази фигура е широко разпространена в българския фолклор и в личното творчество, особено в поезията, срв. Соломон, тоя тиран развратен (Христо Ботев); И когато потъмнеят висините ведросини (Христо Ясенов).

 

Реторичният въпрос е зададен не за да получи отговор, а за да съсредоточи вниманието на реципиента върху определен проблем — Защо в таквоз усилно време криеш себе си, господи? Защо? (Й. Йовков).

 

Паралелизъм е стилистична фигура, чрез която се съпоставят образи (образен), епизоди (сюжетен) или ситактични конструкции (синтактичен). Когато двата елемента са и противопоставени, се получава контраст. Например двойката Яворови стихове с враг врагувам — мяра според мяра, / с благ благувам — вяра зарад вяра изгражда пълен синтактичен паралелизъм, в рамките на който е вграден и ярък смислов контраст

 

Асонанс е стилистична фигура, която се състои в повторение на гласни звукове в стих, главно ударени, което създава усещане за вътрешна рима в рамките на стихотворението.Например в стихотворението „Хаджи Димитър“ на Ботев се среща асонанс с гласната е: „Настане вечер, месец изгрее, звезди обсипят свода небесен, гора зашуми, вятър повее, Балканът пее хайдушка песен“.

 

Алитерация е стилистична фигура, обратна на асонанса, при която една или няколко сходни съгласни се повтарят неколкократно в близки думи. Алитерацията се използва най-често в поезията, но също и в прозата, особено при кратки фрази. Пример: Рано е Радка ранила.

 

Етимологична фигура е синтактична конструкция, при която думи с еднакъв корен са свързани в израз. Този похват е характерен както за фолклорните песни, така и за личното творчество, например: струна невеста РАНО ПОДРАНИ

 

Анафора е стилистична фигура, повторение на звукове, думи или синтактични конструкции в началото на два или повече стиха, строфи или изречения.Използва се, за да усили значението на конкретната дума или фраза, да придаде повече емоционалност и благозвучие на лириката

 

Епифора е стилистична фигура, обратна на анафората, която представлява повторение на еднакви думи или звуци в края на последователни стихове или фрази. Чрез епифора в поезията се постига и т.нар. „омонимична рима“. Често се среща в белите стихове.


Фигури на мисълта 

•             Алюзия

•             Ирония

•             Сарказъм

 

Алюзия (от латински allusio, означаващо шега, намек) е стилистически и реторически обрат, (вид троп) с предназначение да породи впечатление или идея, не чрез пряко изразяване, а по асоциативен (заобиколен) път. В този смисъл алюзията е загатване заисторическо събитие, литературно произведение или литературен герой. Може да се срещне в историята, митологията,литературата.

Алюзиите се срещат във всички жанрове и често са свързани с игра на думи. Те присъстват най-вече в сатирата, мадригала иепиграмата. Един от майсторите на алюзията е Волтер.

Ирония (гр. εἰρωνεία) е понятие, с което се описват ситуации, в които едно уверено очакване не се оправдава. Ирон (Eiron) е един от стандартните персонажи в гръцката комедия, чието поведение, иронията собствено, е подигравателно към това на самохвалкото (алазон). Така традиционно терминът се отнася към употреба на езика, при която изразеното без съмнение е неадекватно, например "Браво!", изказано при проява на несръчност. Днес се приема също, че ирония може да бъде откривана в непреднамерено възникващи ситуации, примерно когато една застрахована срещу наводнение къща изгаря.

 

Като словоуптреба и като представяне иронията е стилистично-изобразителен похват, троп, използван във всички жанрови разновидности на хумористично-сатиричната литература.

 

От гръцката комедия иронията добива по-широко обществено разпространение. Особена популярност тя добива като средство, използвано от Сократ, такъв какъвто го предават най-вече диалозите на Платон. По-късно в официалната християнска култура иронията не намира място, но остава в ежедневната употреба. Ренесансът и заниманията на хуманистите връщат иронията в сферата на реториката и литературната култура. Тя се използва рутинно от френските просветители, а след тях немските романтици ѝ обръщат особено внимание, като стигат до философски обобщения - в хегелиански дух се твърди примерно, че отношението между явление и същност е иронично.

 

Иронията получава разнообразни нюанси, вариращи измежду остроумие, подигравка и издевателство, в зависимост от вложения в нея смисъл. Тя обаче се намира извън обсега на сарказма. За разлика от него, при иронията подложените на критика лични и обществени недъзи биват осмивани, вместо разобличавани.

 

Широк спектър на изобразителни похвати и стилистически средства ползват ирония. Такива са например гротеската, карикатурата, парадоксът, пародията, травестията, хиперболата и шаржът.

 

Вариант на иронията е самоиронията, която е пародиен израз на самокритика с ироничен оттенък.

Сарказъм е вид ирония, в която изразяваме присмех или злобна язвителна бележка (забележка); когато завиждаме.

 

Пример: Много грозно бижу! - изказано при поява на завист. [1]

Каламбурът е игра на думи, словосъчетание, при което на базата на алюзии и думи със звуково сходство, но различно значение (омоними) се постига комичен ефект.

Каламбурите се използват в епиграми, сатири и комедии, или за развлечение. Автори на известни каламбури в руската литература са Александър Пушкин и Владимир Маяковски, в българската — Христо Смирненски, Христо Радевски, Радой Ралин.

Пример за каламбурна рима е епиграмата на Ралин „Комплимент“:

Драмите му — всичките съвременни!

Само дето всички те са временни.

 

 


 

Начини на плащане

BorikaEurocardMaestroНаложен платежVisaVisa electron